Тай Чи Чуан – Източната рецепта за укрепване на духа и тялото (Част първа)(Видео)

Тай Чи Чуан – Източната рецепта за укрепване на духа и тялото (Част първа)(Видео)

Тай Чи Чуан, Тайдзикуан или както често се съкращава тай чи или тайдзи е китайско бойно изкуство с вътрешна, духовна насоченост, което се практикува както за самозащита, така и за подобряване на здравето и общото физическо състояние. То е уникална комбинация от твърди и меки бойни техники, която спомага за постигането на дълголетие и е едно от най-популярните демонстрационни бойни изкуства.

В резултат на това през вековете са се зародили хиляди тренировъчни техники, както в традиционната, така и в модерната му разновидност, която е едновременно боен спорт и практика за упражняване на здравословния начин на живот, каквато е йогата, например. Въпреки това всички модерни форми на тай чи могат да проследят корените си до поне един от 5-те основни, традиционни школи на тай чи – Чен, Ян, Ву Хао, Ву и Сун.

Кратка визитка

Името Тай Чи Чуан е комбинация от 3 китайски йероглифа ханзи:

太 – t'ai / tai – велик, върховен

極 – chi / ji – пределен, краен, изключителен

拳 – ch'uan / quan – юмрук, бокс;

Така в свободен превод названието означава „върховният пределен юмрук”, „безграничен юмрук” или дори „велик екстремен бокс”. В този смисъл, „чи”, според транслитерацията на Уейд-Джилс на Пинин джи, е въплъщение на жизнената енергия „ци”, като името отразява и китайската концепция за „тайдзи” като „върховната пределност” като контраст на „вудзи” или „абсолютната безкрайност/празнота”, която е застъпена както в таоизма, така и в конфуцианската китайска философия. В тях тайджи представлява сливането или „майката” на началата Ин и Ян в едно, единно, основополагащо цяло, изобразявано със символа тайдзиту.

Обучението по Тай Чи Чуан има 5 основни елемента (комплекса) – таолу (taolu) – самостоятелно изпълнявани упражнения/форми с голи ръце и оръжие; нейгун и цигун (neigong & qigong) – упражнения за дишане, движение и изостряне на сетивата, както и медитация; туишу (tuishou) – тренировки за реакция при атака; и саншу (sanshou) – техники за самоотбрана.

Въпреки че Тай Чи Чуан е всеизвестно преди всичко с техниките си с бавни движения, повечето стилове на бойното изкуство, включително три от основните и най-популярни днес стилове – Ян, Ву и Чен имат вторична система от бойни комбинации и композиции с ускорено темпо на движенията. Някои от традиционните школи прилагат обучителни спаринги с партньор, които също носят името туишу или „отблъскващи ръце”, а за бойно приложение се използват някои комбинации от таолу.

Тай чи спада към китайските бойни изкуства от семейството Вуданг – т. е. такива, при чието практикуване фокусът пада върху използването и развитието на вътрешната енергия. „Вътрешните бойни изкуства” (neijia) от фамилията Вуданг са противоположност на тези от фамилията (направлението) Шаолин, които са „твърди” или „външни, физически бойни изкуства” (waijia).

След като невероятните ползи от Тай Чи Чуан за укрепване на здравето стават за пръв път достояние на западния свят в началото на ХХ век, благодарение на майсторите Ян Шаоху (Yang Shaohou), Ян Ченфу (Yang Chengfu), Ву Чиен Чуан (Wu Chien-ch'uan) и Сун Лутан (Sun Lutang), тайдзикуан получава масово разпространение по всички континенти, преди всичко като учение и средство за подобряване и поддържане на здравето, отколкото като ефикасна бойна система. Редица медицински изследвания потвърждават качествата на тай чи като алтернативна форма на лечение и терапевтично бойно изкуство.

Фокусирането на ума изцяло върху движенията от формите помага за постигането на върховна форма на умствено спокойствие и яснота, което се използва широко като антистрес терапия. В някои класически школи по тай чи, най-големите майстори се посвещават и в тайните на традиционната китайска медицина.

Физическите техники на Тай Чи Чуан, описани в сборника ръкописи на традиционни майстори „Класически тай чи”, се характеризират основно с използването на тялото като лостов механизъм благодарение на ставите, като движенията разчитат основно на координацията и релаксацията, отколкото на напрягането на мускулите. Тези техники се използват както неутрализиране и отклоняване, така и за иницииране на атаки. Характерен за обучителния процес е бавната работа с много повторения, за да се усвои мекото възпроизвеждане на лостовите движения и премереното увеличаване на силата с помощта на отварянето на вътрешната циркулация – това включва овладяването на дишането, телесната температура, кръвообращението, лимфата, дори чревната перисталтика и др.

Овладяването на Тай Чи Чуан включва 3 основни аспекта:

Здраве: Човек, който е болен или изпитва други неудобства трудно може да постигне състояние на пълен покой посредством медитация или да използва тай чи като бойно изкуство. Затова тренировките на Тай Чи Чуан за подобряване на здравето се концентрират върху облекчаването на физическите ефекти от стреса, както върху тялото, така и върху ума. За тези, които се интересуват от бойното приложение на тай чи, доброто състояние на духа и тялото е задължителна стъпка към ефективната самоотбрана.

Медитация: Вглъбяването и покоя постигнати чрез медитативните техники на тай чи се смятат за задължителни за поддържането на оптимално здраве, включващо освобождаването на стреса и поддържането на перфектната хомеостаза и са част от формите, които определят лицето на тай чи като меко бойно изкуство.

Бойно изкуство: Способността да използва Тай Чи Чуан като форма на самоотбрана насред битка е тест за това, доколко ученикът разбира философията на бойното изкуство. Тай Чи Чуан е учение за подходящата, съответстваща и уместна промяна в отговор на външни сили, учение за отстъпване и устояване и стопиране на атаката, вместо посрещането й с насрещна сила.

История

Името на бойното изкуство, известно днес като Тай Чи Чуан, се споменава за пръв път в историческите хроники някъде в средата на ХІХ век, когато един от летописците на Императорския двор Он Тон Хе описва демонстрация на легендарния майстор на тай чи Ян Лучан (Yang Luchan), известен още като „Непобедимия Ян”, така: „Ръцете, държащи Тайдзи разтърсват целия свят, гърдите, съхраняващи върховното умение, побеждават куп герои”. По това време Лучан прави бойното изкуство на клана Чен достояние на света, използвайки своя уникален стил – стила на фамилия Ян.

Преди това бойното изкуство не е имало собствено име, тъй като необичайните му техники били практикувани от малцина. Цзян Фа предал тайните му на Чен Цинпин от град Жаобао и Чен Чансин от Ченжягоу. Преди времето на Лучан, тай чи било описвано от съвременниците си като zhan quan (沾拳 или „бокс с докосване”), mian quan (拳 или "мек бокс") или shisan shi (十三式, „13-те техники”).

Връзката с Тайдзи философията

Името Тайджикуан е пряко свързано с понятието „тайдзи” в китайската философия. То може да се преведе като „великия център/цел” или „Върховния предел” и описва вярванията за основната водеща, спирално извиваща се сила, която трансформира неутралността на „вуджи” в полюсното състояние на двете начала – Ин и Ян, описвано със символа тайджиту. Тай Чи Чуан символично представлява състоянието между „вудзи” и противоположните полюси Ин и Ян. Както следва от името му – „тайдзи юмрук (куан)”, практикуването на бойното изкуство е в хармония с Тайдзи философията, използвайки и манипулирайки ци-енергията посредством каноните на тайджи, за да се получи върховен ефект с минимални усилия, като се изучават приемащия, отстъпчив принцип Ин и активния, настъпателен принцип Ян.

Стилове

Петте основни, традиционни стила в Тай Чи Чуан носят имената на клановете, от които произхождат:

1. Стилът Чен на Чен Вантин (1580–1660)

2. Стилът Ян на Ян Лучан (1799–1872)

3. Стилът Ву Хао на Ву Юхсян (1812–1880)

4. Стилът Ву на Ву Чуяню (1834–1902) и сина му Ву Чиен Чуан (1870–1942)

5. Стилът Сун на Сун Лутан (1861–1932)

Най-популярен от тях е стилът Ян, следван от Ву, Чен, Сун и най-ограничено разпространения стил Ву Хао. Стиловете споделят сходни философски принципи, но имат различен подход към обучението и тренировките.

Днес има и десетки нови, хибридни стилове и разклонения и разновидности на основните стилове, но школите на 5-тте фамилии са международно признати като ортодоксалните и оригинални стилове на Тай Чи Чуан. Сред важните стилове се нарежда и Жаобао тай чи чуан, който е близък братовчед на стила Чен и наскоро бе признат за отделна школа от западните майстори на тай чи, както и стила Фу, създаден от Фу Чен Сун от смесването и доразвиването на стиловете Чен, Сун и Ян, плюс внасянето на движения от Багуаженг.

Различията между отделните стилове варират от скоростта на изпълнение до самия начин на изпълнение на движенията. Например, формата „Разделянето на гривата на дивия кон” в стила Ян включва съвсем различни движения от същата комбинация в стила Сун, а изпълнението на 73-те форми в стила Сун отнема същото време, колкото и изпълнението на 24-те форми на стила Ян.

Корените на всички съществуващи стилове могат да се проследят до този на клана Чен, чийто тайни се предавани от поколение на поколение в семейството в продължение на векове. За създател на бойното изкуство, познато днес като Тай Чи Чуан се смята члена на клана от 9-то поколение Чен Вантин, като първият човек извън клана, който е посветен в тайните на Тай Чи Чуан е именно „Непобедимия Ян” – Ян Лучан.

Връзката на Тай Чи Чуан с определени таоистки или будистки манастири е по-скоро плод на легендите, отколкото историческа реалност, но практикуването му се обляга на теориите на Неоконфуцианството, развито от династия Сун, които се следват от някои от основните школи. Те смятат, че теориите и практиките на Тай Чи Чуан са формулирани за пръв път от даоисткия монах Жен Санфен през ХІІ век, когато принципите на Неоконфуцианството вече сериозно повлияват на китайския духовен и културен живот. Модерните изследователи обаче изказват сериозни съмнения в достоверността на тези твърдения, посочвайки че връзката между Санфен и каквото и да е било бойно изкуство се появява за пръв път в пиесата „Епитафия за Ван Женгнан” от 1669 г., написана от Хуан Зонси (1610-1695 г.) и не трябва да се приема буквално, а по-скоро като политическа метафора. Твърденията за връзка между Тай Чи Чуан и Жен Санфен така или иначе се появяват едва през ХІХ век.

Майсторът Чой Хок Пан, ученик на Ян Ченфу, е първият човек, който започва да преподава официално Тай Чи Чуан в САЩ през 1939 г. Впоследствие делото му е продължено от неговия син и ученик Чой Кам Ман, който емигрира от Хонгконг в Сан Франциско през 1949 г. и открива школа по тай чи в местния Чайнатаун. Той обучава ученици чак до смъртта си през 1994 г.

Към Втора част

Към Трета част

За автора

Николай

Николай е политолог по образование с повече от 10-годишен опит в интернет-журналистиката и блогър. Дългогодишните му занимания с лека атлетика, волейбол и баскетбол и "неволите" на ектоморф го насочват към трупане на професионални знания в областта на физиологията, биохимията, микро- и макронутриентите, спортните травми и бодибилдинга. В Muskuli.com го доведе влечението към фитнес- и спортното хранене, здравословния начин на живот и физическата трансформация чрез промени в хранителния режим и правилната употреба на калистеника, кросфит и упражнения с тежести. Интереси извън професионалните - пътувания, фотография, книги, кино и спорт.

comments powered by Disqus

Споделете тази статия

Подобни статии

Предложения от нашия магазин